Мълчание

Въпросите започнаха да надделяват напоследък. Вярно, някои те измъчваха от преждевременната ти осъзнатост насам, но с повечето винаги бе намирал своя начин да се бориш и борбата ти се услаждаше. Навлизаше в тях с хищнически устрем, заиграваше се с тях. Наслаждаваше се на разплитането им като котка с кълбо прежда. Дъвчеше ги както Кронос плътта на децата си. Ала именно с времето въпросите се трупаха, размерите им растяха, а отговорите не идваха отникъде или бяха безсилни. Ловът започна да те изтощава, играта доскуча, а и ти загуби апетит. А преди беше друго...

За какви авторитети само се хващаше! Те развяваха банерите на проникновението и тръбяха отговорите на всеослушание. И сам ти бе се взел от най-славните сред тях. И колко усилие само, колко човешки чела през вековете се бяха сбръчкали в битката с тези вечни въпроси. А колко дървета бяха погубени, за да умуваш чуло ли се е, докато са падали? Среднощните ти спорове и дискусии ме радваха. Тогава ти се издигаше, но колко високо можеш да стигнеш, преди да ти клъцнат крилете? Повярвай ми, аз зная отговора на този въпрос най-добре!

Една ранна утрин от съня ти те надигна един извънредно голям въпрос. Направо колосален. Винаги ставаше така с всеки, издигащ се бързо. Въпросът, който те вълнуваше тогава, бе въпросът на въпросите, който щеше да разнищи загадката не само на твоето съществуване, но и на това на цялото човечество. (Да, ти тогава още имаше амбиции да „спасиш“ човечеството.) И тъкмо когато се съветваше с теориите си, построяваше аргументите и свикваше доказателствата, тъкмо в мига, в който щеше да започнеш офанзива..., споменът за съня отлетя на леки криле. Напусна те и повече не се върна и те остави дори без шанса да отговориш. Точно като Нея. Помниш ли?

Може би леко стреснат, но всъщност дълбоко белязан от първото си поражение, се записа на курса по източна философия в университета, но аз знам че вече не можеш да кажеш дали ти помогна или ти навреди. Докато все още носеше победоносния дух на младостта естествено, смяташе че ти е помогнал. Той те опитоми, обузда кръвожадността ти. Научи те да съжителстваш с въпросите, да ги обикнеш дори. Освен това той те запозна с Нея, а в началото и тя беше голям въпрос за теб, та може би някак естествено се стигна до там, че ти я обикна и съвсем скоро заживяхте блажено заедно.

И тя окрили борбата ти. Вече не водеше битката сам. Въпросите падаха като дрехите на любовници и всъщност тогава ти осъзна, че именно Тя е отговорът на всичките ти въпроси и все при нея ще се връщаш. Накъдето и да тръгнеше и колкото и далече да се отнесеше в странстванията си сред въпросите, през всичките си пътешествия през елементите, ти откриваше отговора си в Нея: в нейните обятия, в нейните ласки, в сияещото ѝ всеразбиране и в безграничната ѝ милост към теб – жалкият просяк, зъзнещ пред портите на познанието.

Сега всичко беше наопаки. Всички значения изтичаха от теб като вода от пробит съд, изплъзваха ти се като инатливи риби. Лишен от отговори, ти оставаше сам с въпросите си дълго... Твърде дълго. Те се завъртаха в калейдоскоп пред очите ти и те ослепяваха. Накрая пред теб се отваряше бездна, а бездната беше един, но и всички отговори.

Е, още не беше дошло онова време, когато ти се разкрих. Но живеех добре и докато бяхте двамата. Най-малкото диетата ми беше по-разнообразна и по-здравословна! Хи, хи! Но трябваше и много повече да се пазя, вродената ѝ истеричност щеше да те съсипе, докато ти не съсипеш мен. Трябваше още тогава да внимаваш, но ти отмяташе всички надигащи се въпроси с лека ръка. По онова време те падаха пред теб и твоя непоклатим Отговор без съпротивление, или поне ти така смяташе.

В действителност въпросите се трупаха, както аз трупах храна в дупката си. И малко по малко се увиваха около теб като въжетата, които толкова обичам да гриза, за да може когато дойде денят, Тя да ги подръпне, ти сам да се оплетеш в тях и да се сразиш. Защото откакто се събра с нея, ти спря да им отговаряш. Тя те обичаше целия с въпросите ти, а ти се обичаше само с отговорите. Тя те обикна в блясъка ти на войнолюбец, а ти прекрати всичките си войни, защото се взе за спечелил... И скоро блясъкът ти погасна за нейните очи и тя те видя в една друга не тъй ласкава светлина. А други около тебе все още страстно воюваха и покоряваха...

Ревността на теб дотогава ти се струваше смешен въпрос. Ти беше широко скроен. Не като другите. Подобни страсти бяха ниски, тоест под тебе и горе-долу на моето равнище. Няколко пъти се надигна въпросът ѝ пред теб, веднъж в онзи бар, другия път на онова парти в онази къща... Аз бях с теб, да. Като сянка, като черния облак отгоре. Неизменен като Онзи въпрос. Ти го отмяташе с лека ръка и това вредеше на имиджа ти. Все пак някаква ревност е полезна за всеки с грам самоуважение. Не те ли притесняваше поне малко, че именно откъм отговора ти на всичко започваха да се надигат въпроси?

Ъглите, от които те наблюдавах тогава, още не бяха пълни с останките на падението ти: с безсилните оправдания, с които засипваше въпросите, чиято воня (за мен най-сладък аромат) се надигаше през тях и чрез тях. Смачканите опаковки от поръчаната храна действително приличаха на теб, когато се прибираше съсипан от работа в онези първи дни когато Тя те напусна за Другия, а какви щедри подаръци само ми оставяше в тях! Същинско пиршество! Доста наддадох тогава и докато твоето семейство се разпадаше, моето процъфтяваше. Скоро сновяхме с моята възлюбена и децата ни из боклуците, които се въргаляха безразборно из едната стая, и все намирахме по нещичко ценно, което да отнесем зад стените на обиталището ни.

Целия апартамент веднъж беше нападнат от някаква врещяща жена, която ми напомни на Нея. Беше значително по-стара и все пак в нея имаше някаква милост към теб, дори докато те съсипваше за това, в което го беше превърнал. В истерията си тя погуби всичките ми деца и може би любимата ми, но не ти се сърдя. За да оцелея тогава, се скрих в спалнята, която ти по принцип държеше заключена, защото ти напомняше за Нея и спеше на дивана. Това се оказа голяма грешка, понеже там беше твърде чисто и почти умрях от глад в няколкото дни, в които останах заключен.

Единствено въпросите, които не спираха да те тормозят, ме спасиха, защото на третия ден, когато отвори вратата, за да отправиш скръбен поглед към леглото, аз се шмугнах бързо между краката ти и изчезнах още преди да ме забележиш. Все пак се обърнах да те погледна и видях въпросите ти. Защо те беше оставила? Наистина ли се питаше това все още? Тук знаеше отговора още преди въпроса, но не ти харесваше, затова започна да се прикриваш зад миазмата на въпросите, да се поръсваш с пепелта им и да ги прегръщаш.

Чудно живеехме тогава. Аз знаех, че времето ни заедно изтича, и бързах да натрупам запаси и да се укрепя в твоето нещастие. Ти ходеше на работа и се връщаше изтощен. Спря да ходиш на университет, но това не помогна. Явно въпросите, които се повдигаха там, станаха твърде мъчителни за твоята и без това изтормозена особа, но дори така ти знаеше, че затъваш все повече и повече. Може би вече изгубил отговора си или посмял да смяташ, че изобщо си притежавал такъв някога, те беше срам да дадеш какъвто и да е отговор на въпрос. И с право! Подозрителността е наш приятел. Доверието е дързост, на която повечето от нас са способни само веднъж в живота си. Не е ли така?

Обичах да гледам как въпросите без отговор гризат сърцето ти от всички посоки, както аз гризках изсъхналите корички на пицата, които ти никога не изяждаше. Тогава Тя те упрекваше, че хабиш храната и ги изяждаше вместо теб, а сега се въргаляха по пода. Ти я закачаше, че били прегорени и трябвало да уволнят пицаря. Помниш ли смеха ѝ?

В нощта, когато ме видя, наистина бях изнаглял, но, признавам си, не очаквах, че ще станеш скоро след като беше изпил толкова. Да си призная, малко се вцепених, когато ме докосна неволно и ръката ти подскочи, и после, когато почти мигновено напипа ключа за лампата. Трябваше да те ухапя, задето тогава ме изгледа с такава злоба и ненавист, при положение че бях единствената жива твар, която ти правеше компания дори в такъв тежък момент. Прочетох мислите ти тогава, както винаги съм правил, и разбрах, че искаш да ме утрепеш. Така и не разбрах откъде се пали този огън у вас хората и никак не ми хареса, че дори ти го носеше. Набързо скочих от масичката и веднага се скрих в бърлогата си, но не преди да задигна онова сладко парченце чипс, за което бях тръгнал преди да станеш.

Естествено, ти се хвърли подире ми, но още с надигането от дивана ти прилоша, падна на колене и повърна върху боклуците сред които търчах. Ах, какво дъно! Ти изчисти всичко, върна се да спиш в спалнята и дори посмя да унищожиш дома ми с някаква противна и зловонна отрова. Наложи се да се преместя. За мен щяха наистина да настанат гладни времена, но ти още страдаше, а честно казано нещастието ти бе по-питателно за мен от всяко изпаднало лакомство, тях събирах и консумирах само за развлечение. И без това друго няма какво да се прави на тази скръбна земя.

Чистотата ти обаче беше привидна. Аз виждах, че все още въпросите излизат по кожата ти като петна там където Тя те беше милвала. Ти се правеше, че ще почешеш мястото, но после жестът ти ставаше гальовен и емулираше нейното докосване. Вече въпросите не се усукваха около теб да те душат като змии, нито те жилеха като оси, но белезите още бяха там. Сега въпросите ти се бяха трансформирали в много по-тъпи, беззъби и неопределени такива. Питаше се защо си сам? Как се е стигнало до това? Защо ти липсва? Започна да се самозаличаваш с отговори. И както ти ме гледаше онази вечер, така аз те гледах сега – с отвращение. Беше наистина жалък! Отчаянието е сладко само когато е пълно.

Една нощ, докато спеше, беше забравил вратата на спалнята отворена и аз се вмъкнах вътре. Помня, че този ден те бяха съсипали на работа. Помня миризмата на въпросите, които витаеха около теб, когато се прибра онзи ден. Ти отдавна не мислеше за себе си като за морално добър човек, нито пък като за истински мъж. От днес вече не се смяташе и за полезен за когото и да било от човечеството. Заедно с колегите ти бяхте просто мишки на колелца. Дори в съня ти имаше някакви останки от дневните ти впечатления и сънуваше, че всички хора са мишки в лабиринта на зъл бихейвиорист. Но и братята в лабораториите служат на плановете ми по един специфичен начин... Преди да заспиш, беше разглеждал онези ваши снимки, правени със стария фотоапарат, но не беше затворил чекмеджето и дори няколко бяха разпилени по пода под увисналата ти през леглото ръка. Разбира се, не пропуснах възможността да изгризкам част от спомена ти за Нея. Толкова ми се услади!

Жегваха те неприятни въпроси цяла сутрин и ти, търсейки катарзис, изгори всичките снимки. Изненадващо за мен по-късно отиде на някакъв психоаналитичен консултант. Много беше трудно да те наблюдавам на това място, средата беше доста чиста, но все пак там също витаеше някаква сладка заблуда и горделивост и се прикрих в нея, за да те подслушам.

Изненадах се, когато заговори за мен не просто в контекста на изядената снимка, но и на срещата ни онази вечер. Ти чувстваше, че си наблюдаван. Знаеше, че виждам мислите ти и че се храня с негативизма ти. Признавам, малко се притесних. Бях те подценил. За момент си представих бъдеще, в което изповядваш всичките си въпроси на дамата и тя ти помага да откриеш всичките си отговори. Не че мъчениците като теб бяха малко, просто обичах да докарвам делата си до абсолютния им край.

Веднага обаче долових нишката на заблудата и я подръпнах. Психоаналитикът – жена над средната възраст, едва доловимо се притесни и започна да ти задава серия от уклончиви въпроси, с които тайно започна да те проверява за наличието на някаква форма на психоза. Ти усети проверката и започна да лъжеш пътя си навън от разговора, а в лъжата вирея аз. Когато си тръгваше, тя се опита да уговори следващ сеанс и аз небрежно се проявих, така че само ти да ме видиш. Ти се развика, стресна жената и секретарката ѝ.

Очаквано, аз се скрих веднага, те заговориха нещо несвързано за медикация и хоспитализация, а ти се шокира и почти излетя от там. Когато се прибра в сумрачния си апартамент и затръшна вратата задъхан, аз вече те чаках и се наслаждавах на въпросите, които струяха от теб като лъчите на черно слънце.

Ти не посети психоаналитика повече, дори не ти мина през ума. Не отиде на работа, не отговори на телефона си, когато те потърсиха. Не направи нищо, освен да вземеш един стол, да разкараш мебелите си в четирите края на стаята и да седнеш в средата. След което започна да мислиш. Започна сам да повдигаш въпроси, въпросите от които се страхуваше по принцип и които лепнеха приятно по теб. Започна да търсиш отговори за себе си, както ги бе търсил в младостта си. Минаха дни. Минаха нощи. Изтощаваше се и отчаянието ти растеше. Толкова много въпроси скоро щяха да те отведат до бездната...

Ъгълът, от който те следях, вече не ми беше удобен. Трябваше да отида до новото си леговище, което бях скроил под изместения диван. Ти дремеше в стола и главата ти клюмаше. Въпроси от целия ти живот, които преди тлееха като въглени, сега горяха над главата ти като корона, дори като клюмаше. Ти пренареждаше ценностите си.

Тогава нещо те сепна. Бях точно на средата на стаята и веднага замръзнах. Разчитах, че си още сънен и ще заспиш обратно, само че бързо осъзнах грешката си. Ти беше напълно буден и ясно ме гледаше. Както седеше в стола, ти бръкна някъде зад себе си, извади револвер и го насочи към мен. Аз знаех че го криеш там, но не ми хареса как ме гледате, ти с черните ти очи и револверът със своето едно-единствено. Повдигахте въпроси, които никак не обичам.

Затова взех решението да се разкрия напълно. Завъртях се кротко към теб, изправих се на задните си крака и също се втренчих в тебе. Исках добре да наблюдаваш черните ми очички, докато се трансформирам. Не бях го правил от няколко века, но... ето че се наложи. И точно ти от всички, с които се хранех...

От мига, в който насочи револвера към мен, ти се концентрира силно. Короната от огнени въпроси над главата ти се завъртя в само един огромен, черен въпрос, от който кървеше катран. Последния въпрос, който посях в тебе преди толкова време, щеше да роди кървав плод. Неочаквано, тъкмо когато щях да запратя тази форма в сенките, от леговището, към което бях тръгнал се завтече любовницата ми. Дойде, надигна се на задните си крака и ме целуна, както бях изправен пред теб, напълно в неведение за ситуацията. Моята глупава женица! Явно старата не я беше затрила. Твой ред бе да гледаш вцепенен.

В този момент ти се отплесна и целият се разтресе. Отначало слабо, после по-силно. Първоначално реших, че се смееш, но видях и сълзите. Ала не спираше да ме гледаш, наглецо. Ти, който никога нямаше никакъв контрол над живота си, изоставен от всички, безполезен, импотентен, пропаднал, отслабил се от философии и грешни решения, плачеше за мен и се смееше на мен – върховното Его! И ме караше да си задавам въпроси? Мен, носителя на светлината на познанието? Това вече не можех да понеса! Фигурата ми потъмня, разми се, наедря, но ти сякаш гледаше не към мен, а някъде... навътре. Въпросът над теб се увиваше в спирала, а спиралата дълбаеше бездната на единствения отговор. Ти спря да се смееш, запъна ударника и рече:

- Изглежда поне един от двама ни не е сам. – и дулото отговори на въпроса ти...

- Трябва да ти призная, засегнах се, в природата ми е. – Говорех ти с любов, докато милвах застиналото ти лице вече напълно трансформиран. Мозъкът ти се разкапваше по косматите ми бедра. – Вие, късните творения на Баща ни, сте толкова несъвършени, но понякога, наистина добивате моя блясък. Брилянтен бунт срещу живота, до края!

Ехидно се усмихнах и те целунах по остатъка от челото. На вратата се похлопа, а някъде звънна и телефон. Старата скоро щеше да влезе с пожарникарите и трябваше да се скрия. Така че аз се стопих в навивката на един въпрос – единствения, който, достатъчно пъти зададен, ви съсипва. Единствения въпрос, който задавам, откакто съм тук и за който до ден днешен от небесата срещам мълчание.

Автор: Петьо Върбанов