Истинска отрова

Нахалният звук на видеофона грубо изтръгна Кейд от прегръдката на съня. Устройство до леглото му писукаше истерично, малка червена лампа примигваше нервно. Кейд изруга, преди да отвори очи. Припряно изрита завивката, която се беше свлякла в долната част на леглото, и се изправи. Тъпата болка на хронично главоболие му напомни защо сънят беше най-добрата част от ежедневието. Кейд игнорира и световъртежа, преди да се тръшне в единствения стол пред екрана на видеофона.

- Добре де, добре  – измрънка той на крещящата машина, преди да приеме повикването. На екрана се появи грозната физиономия на Малкия Джими – негов колега, помощник техник в Централата за поддръжка. Викаха му Mалкия, защото доскоро в отдела имаше друг по-възрастен служител със същото име, известен като Големия Джими.

-Добро утро, началник – ухили се криво Малкия. Пъпчивото му лице беше нашарено от сиви петна, които имаха своя текстура и лъскавина. На Кейд му се искаше да вярва, че самият той не изглежда толкова отблъскващо, но знаеше, че това е празна надежда.

- Какво става?

- Имаме повреда в Кула Д44. Изглежда централният разпределител е изгърмял. Старият Хю каза, че само ти можеш да го оправиш. Така че ние двамата сме на линия.

- Дай ми половин час и съм в централата – измрънка Кейд. „Само ти можеш да го оправиш, да бе да! - ядоса се той”. Рандъл, наглият мързеливец, също беше способен да свърши работата, ама нали беше гъст с шефа и не го пращаха на най-гадните задачи. Кейд въздъхна и се изправи. За пореден път се зарече да повдигне въпроса пред стария Хю и да поиска по-справедливо разпределение на задачите. Едно беше да поправяш вентилационните системи в града, a съвсем друго - да излизаш в отровният ад отвън. Кейд въздъхна и погледна часовника, който висеше над кухненския плот – беше едва 5:32 сутринта.

„Всичко си има добри и лоши страни - напомни си той, опитвайки да погледне по-оптимистично.” Все пак да си старши техник имаше и привилегии – само представители на определени професии имаха право на лични жилища, колкото и да са малки. Учени в областта на биологията, фармацията и медицината бяха на върха на йерархията, следвани от инженерите и техниците. Кейд беше горд представител на последните и нямаше да бяга от отговорност. Той облече жълтата си униформа, приближи се към единствения прозорец и вдигна щората. Първото, което видя, беше внушителната конструкция на купола – стоманена структура формираше шестоъгълни форми. Прозрачните панели пропускаха оскъдните слънчеви лъчи. В ранния сумрак те се смесваха със светлина от многобройни лампи, вградени в масивната структура. Под купола се мъдреха стотици сиви сгради със сходна ортогонална геометрия. Не по-високи от 4-5 етажа, безличните кутии се различаваха по размери или дискретни номера в някой от ъглите. Кейд почти не обърна внимание на постоянното монотонно бръмчене на филтриращите системи, които спасяваха града от отровната атмосфера навън. Звукът се усещаше дори и тук в малкият едностаен апартамент.

Кейд изостави до болка позната гледка, която се разкриваше през прозореца и влезе в тоалетната. По жълтеникавите плочки в ъглите имаше мухъл. Беше толкова малка, че човек можеше да си мие ръцете и да ползва тоалетната, без да се мести. Кейд вдигна седалката на чинията и разкопча ципа на панталона си. Цветът на урината беше нещо средно между тъмножълто и зеленикаво, а миризмата, която се разнесе, беше остра и неприятна.

„Шибаните хапчета - изруга Кейд мислено, макар да не беше съвсем сигурен дали ефектът не беше от храната.” Той избягваше да се гледа детайлно в огледалото, закачено над мивката. Не искаше да забележи поредната промяна в кожата си, все по-големите сиви петна или все по-странните форма на ирисите и зениците си.

Кейд се върна в стаята. Часът беше 5:40. Техникът отново изруга. Не толкова заради малкото време, колкото защото идваше една от най-неприятната части от деня – закуската. Той неохотно отвори вратата на малкия хладилник, над който имаше мотивационен плакат. Изобразяваше в ярки цветове следната картина: мъж и жена вървяха по брега на плаж, държейки за ръка малко момченце. Зад тях имаше палми, а в далечината се виждаше кораб. Кристално чисти вълни се плискаха до краката им. И тримата бяха усмихнати – видът им беше доста по-различен от този на Кейд и жителите на Куполен град 37. Не изглеждаха слаби, нямаха петна по кожата, очите им бяха с кръгли зеници, зъбите им бяха бели.

Отдолу на плаката пишеше „Да излекуваме Земята!”, а до него се мъдреше логото на фармацевтичната компания „Биотех Прайм” - синя змия, описваща легнала осмица.

Кейд извади едно от порционните блокчета, както и няколко опаковки с медикаменти, и ги сложи на кухненския плот. Върху тях грееха имената на последните разновидности инхибитори, синтетични ензими, блокери и какво ли още не. Във всяка опаковка имаше дълги инструкции, включително и в тази, която съдържаше храната. Бяха покрити с тонове информация под формата на дребен шрифт, както и графични описания, показващи в картинки как и кога да се използват. Кейд познаваше до болката това, което беше описано – въпреки всички усилия на „Биотех Прайм”, храната все още беше изключително вредна и опасна. Затова трябваше да се приема заедно с цяла колекция от медикаменти. Без тези добавки отровата в храната можеше да убие човек за около 24 часа.

Кейд извади синкаво блокче, което беше направено от гранули и отхапа. Въпреки че добавките трябваше да придадат някакъв по-приятен вкус, Кейд усещаше само познатата неприятна миризма. Не беше съвсем сигурен от какво точно беше направено блокчето, някакъв вид генномодифицирани водорасли или нещо такова. Каквото и да беше, не се сещаше за някой, който да харесва странната смес. Някои го разтваряха във вода и го варяха, но тогава вкусът беше още по-гнусен. Или може би това беше един от страничните ефекти на тоновете медикаменти – почти постоянно гадене. Често причиняваха и световъртеж, главоболие, както и много други, които засягаха храносмилателната и отделителната система. Имаше цяла плеяда от лекарства, които се приемаха за облекчаване на дискомфорта, за съжаление със спорадичен успех. На Кейд му беше ясно, че всичко е вредно. Отровата в храната се бореше срещу отровата на медикаментите и всички те увреждаха организма му. Медикаментите не можеха да спрат вредното влияние на микроспорите в храната – те можеха само да го забавят – и то с цената на своята собствена вредна колекция от странични ефекти.

Техникът отново погледна към часовника – 5:45. Той игнорира бунтуващия си стомах, болките и спазмите и изгълта последната част от блокчето. След това изпи десетина таблетки с разнообразна форма и цвят и върна опаковките в хладилника. После с кисела гримаса напусна жилището си.

2.

Когато Кейд пристигна в Централата за поддръжка, специализираният високопроходим транспортер го чакаше в подготвителна секция 9А. Октан МХ5 беше внушителна машина, разработена за мисии извън куполния град. Наричаха го „костенурката”, заради бронираният му корпус, наподобяващ формата на черупка. Кейд, разбира се, никога не беше виждал костенурка на живо, техният вид беше един от многото, които бяха унищожени след Замърсяването.

Около отворените люкове в задната част на превозното средство сновяха четирима души, облечени в защитни костюми – малкият Джими, братята Айвър, които бяха част от охраната и Пийт, който беше един от най-опитните шофьори. Последният изглеждаше все едно е отслабнал с поне 10 килограма, откакто Кейд го беше видял за последен път. Изпитото му лице гледаше безизразно как другите трима пренасяха метални куфари в костенурката. От време на време ръкомахаше и даваше напътствия къде точно да сложат нещо.

- Ехей, началник – Джими поздрави Кейд щом го зърна. Другите също го поздравиха. – Почваме ударно тая седмица, а?

-Това ни е работата – кимна Кейд и махна с ръка, преди да огледа вътрешността на костенурката.

- Всичко е тука – вметна Малкия Джими – набутахме даже и резервни уплътнители и плазмените ножове с новите приставки. Взел съм и старите, в случай че тия новите нещо не ни харесат.

- Много хубаво. Ама с резервните части как сме?

- И там сме супер. Имаме части да сглобим цял нов разпределител.

- А защитен генератор? –попита Кейд, който намръщено оглеждаше кутиите и надписите по тях.

- Ей, все има нещо, дето забравям – плесна се по челото Малкия Джими. – Сега ще донеса. Добре, че се сети, шефе. Затова ти си главният техник, а аз съм само помощник, видя се то!

Джими тръгна към складовете, а Кейд се зае да нахлузи защитния костюм, който го чакаше, закачен в специален шкаф близо до костенурката. Братята Айвър му помогнаха с многобройните закопчалки.

- Как сте, момчета? – попита Кейд.

- Държим се някак – усмихна се по-големият - Тейрон. Беше преметнал голяма пушка през рамо. – Надяваме се нещата да вървят гладко. Чувам, че е имало няколко инциденти при мисия, изпратени от Куполен град 53. А уж нямаше сигнали от месеци за побърканите машини.

„Побърканите машини” бяха останки от Войните за храна, които бяха избухнали след Замърсяването. Кейд знаеше, че в почти всички държави са се опитали да се доберат до повече храна, произведена преди микроспорите да преобразят екосистемите на Земята. Въпреки че всичко това се беше случило много преди Кейд да се роди, до ден днешен безброй мини, дронове, и други автоматизирани военни машини все още лежаха в руините на отровения свят. Често бяха още функционални и смъртоносни. Нападаха всеки, без да знаят, че цивилизацията беше преобразена и държави отдавна не съществуваха. Нито пък войни.

- Куполен град 53, казваш – промълви замислено Кейд. - Това е далеч оттук. Най-вероятно ще имаме повече късмет.

Тримата се върнаха при транспортера. Старши техникът се огледа за Малкия Джими, който още никакъв го нямаше.

- Пийт, как е настроението –провикна се Кейд към мъжа, който се тъкмо оглеждаше една от гумите.

- Супер е – каза Пийт и се насили да се усмихне. Шофьорът беше най-старият от петимата – може би 42 или 43 годишен. Лицето му беше толкова слабо, че костите на черепа можеха да служат за учебник по пластична анатомия. Сивите петна по кожата му имаха вече синкави ореоли. Изглеждаше отровата беше на път да го победи скоро, но той ѝ оказваше геройска съпротива. Може би още година или две, преди да изпие черното хапче. Самоубийството беше предпочитан вариант пред агонизиращия естествен край. Трудно беше човек да определи кога е дошъл краят и кога болката е временна. Някои гълтаха хапчето прекалено рано, за други пристигаше екипът за евтаназия. Кейд гледаше да не мисли много-много по тоя въпрос. Имаше време пред себе си.

-Тук съм –пристигна запъхтян Малкия Джими, носейки голяма торба. Петимата мъже се качиха в костенурката. Кейд седна отпред до Пийт, а Малкия Джими и братята Айвър зад тях. Когато специалната система от врати се затвори, всички си сложиха шлемове. Бронираният транспортер тромаво се запъти към северния вход. Група от свръхтехнологични предпазни шлюзове постепенно ги изведе извън куполния град - сред сивата пустош на постапокалипсиса.

3.

Кейд погледна часовника на командното табло. Предстоеше им поне 30 минути, преди да стигнат до повредената кула. Тези структури бяха надеждата за бъдещето, надежда за свят без отровата, без куполни градове, без лекарства. През тесните прозорци на костенурката мъжете можеха да видят пепеливия пейзаж. Мократа разкаляна почва преминаваше в различни нюанси на сивкаво, жълто и кафяво. Хълмове се издигаха около разбит и амортизиран път, белязан от дупки и пукнатини. На някои места настилката напълно липсваше, заменена от дълбоки кални локви. Поправката и поддръжката на пътищата беше много неблагодарна работа – отровната среда влияеше корозивно дори на някои от съставките на шосето. Спорадично около него се появяваха единични или обединени в група растителни видове. Като форма наподобяваха по-скоро морските корали, отколкото растителността опреди Замърсяването. Странните им израстъци бяха покрити с полипи и гъби, които бяха червеникави и контрастираха на бледосини растения, белязани от сивкави петна. Много от формите на живот, които бяха оцелели, се различаваха значително от биологичните видове преди това – Кейд беше виждал странните зелени растения на миналото само на видеофайлове и фотографии. Той се зачуди дали някога отново Земята ще бъде както преди или всичко беше просто красива надежда. За дълго време в машината властваше тишина, само звукът на двигателя ръмжеше монотонно.

- Важното е, че нещата се развиват в наша полза – обади се по някое време Малкия Джими. Гласът му се разнесе в интериора на костенурката леко видоизменен с металически нотки. Всеки от шлемовете беше снабден със система, която позволяваше комуникация, без да бъде свалян. – Няма да е все така. „Биотех” си знаят работата. Скоро ще убием малките изроди. Миниатюрните шибани изроди, дето ни тровят! Кулите бълват толкова препарати всеки ден, че ще им разкатаем мамицата. Нямат си идея с кого си имат работа!

- Ами ако спорите се адаптират към нашите отрови? – попита Тейрон. – Чух, че ставали все по-разнообразни. „Биотех Прайм” и всичките им учени даже не знаят какво точно представляват тия така наречени спори.

- О, не, само не ми казвай, че вярваш в оная глупост, че спорите са микроскопични нано-роботи. Това вече е остаряла лудост! – поклати глава Малкия. – Спорите са от космоса, някаква уродлива форма на живот. „Биотех” знаят достатъчно, за да можем да ги победим.

- Да бе – изпъшка Пийт от шофьорското място точно до Кейд. Той тъкмо беше намалил скоростта, защото от изток теренът пропадна в стръмен склон, а ръждясалата мантинела липсваше на много места. – Чух, че за 100 години ще намалят микроспорите с 50 процента! Ние дотогава ще умрем хиляда пъти. И пак няма да става за живот извън куполите!

- Всички ще умрем така или иначе – каза Кейд мрачно. - Нищо няма да остане от нас. Важно е какво ще свършим преди края. Не го правим за нас. А за тези след нас.

- Големи сте песимисти, бе – изсумтя Джими недоволно. – Аз пък чух, че ще изчистим гадостите много по-бързо. Вярвам им на фармацевтите. Те ни спасиха живота. Ако не бяха те, нямаше да има жив човек на Земята. Всеки ден пием техните лекарства и ядем храната, дето произвеждат. А накрая пак сте недоволни!

- Егати животът. Едната отрова сменяме с друга – заинати се Пийт, а костенурката подскочи заради неравност по пътя. – Чувал съм и други теории, че спорите не са от космоса, ами фармацевтите са ги направили, за да направят хората зависими. Да властват над всички. Оная работа с метеорита е била само за да замажат нещата. Ама може и да греша.

– Звучиш като Големия Джим – намръщи се Малкия – знаеш как умря той.

- Как? - попита Кейд, който нямаше идея за какво говори.

- И той не вярваше много-много на фармацевтите, ама накрая явно съвсем беше откачил. Варош Устата ми каза, че го видял да яде, без да пие хапчетата. Вярвал, че не храната, ами лекарствата ни тровят. Представяш ли си? Логично, човекът се гътна. А можеше да изкара поне още десетина години.

След кратка пауза Майлс, по-малкият от братята Айвър, каза:

- Аз пък чух, че се е самоубил, защото са му отказали да живее с Манди. Искали са разрешение за репродуктивната програма, ама не е минал медицинските тестовете.

„Може би - помисли си Кейд”. Манди наистина все навестяваше Големия Джим. Вярно беше и че само определени хора можеха да участват в програмата за репродукция – с най-добри показатели на организма да се бори с отровата, с определени гени и още куп изисквания. Само на тях се осигуряваха специални препарати и медикаменти, които да направят зачеването възможно.

- Майлс, всички знаем, че си експерт по любовните въпроси – подразни го Малкия Джими, – ама не ми се вярва много. Големия не би умрял за нещо такова. Ти как мислиш, началник? Накрая ще излезе, че жените пак са в основата на всичко! Жените са по-опасни от отровата!

Малкия се закиска, доволен от остроумието си и толкова се въодушеви, че повтори няколко пъти как жените наистина са в основата на всичко.

Докато Кейд се чудеше какво да отговори, нещо удари със страшна сила костенурката. Чу се мощен трясък, имаше ярка светлина и взрив. Сякаш невидима ръка изблъска масивния траспортер от пътя. Машината се преобърна няколко пъти по склона, който се спускаше от източната страна на разнебитения път. Безброй парчета от раздробен метал се откъснаха и се разхвърчаха хаотично. Когато най-накрая спря неподвижно, транспортерът лежеше с покрива нагоре. Части от бронята бяха напълно откъснати, а самата конструкция беше смазана и деформирана.

4.

Кейд вървеше по брега на безкрайния океан. Оставяше следи от босите си стъпала върху мокрия пясък. Палми с ярки зелени цветя се поклащаха над него, раздвижени от топъл летен вятър. Вятър, който Кейд никога не можеше да усети в сивия куполен град. Ято пеликани летяха над крайбрежната ивица, техникът присви очи заради слънцето и проследи грациозните движения на крилата им.

„Успяхме” - помисли си Кейд, - „Биотех Прайм” бяха прави. Пречистихме Земята и то по-малко от 2 години!” Той се чувстваше лек като перце, носеше обикновени дрехи, нямаше нужда от специални костюми, маски, кислород. За първи път сякаш се чувстваше спокоен и щастлив, все едно някаква огромна тежест беше паднала от плещите му. Преди той като че ли беше забравил какво е да си щастлив, какво е даже да имаш надежда да бъдеш щастлив. Но не и сега, сега всички тревоги бяха зад него, всичката атмосфера на отчаяние най-накрая се беше изпарила от света. Най-накрая всички щяха да гледат напред.

Кейд усети нещо да го докосва по крака. Водата беше изхвърлила опаковка от лекарствата. Той вдигна малката цилиндрична кутия. Тя нямаше капак и на дъното ѝ имаше морска вода. Тя не беше кристална. Беше розова все едно в нея има разтворена кръв. Усмивката на Кейд помръкна. Той обърна поглед към океана и се вцепени от ужас. Безброй тела се носеха по повърхността на водата. Безжизнени тела се раздвижваха от ритмичните и плитки вълни. Някои бяха обърнати с лице към небето. Кейд усети неприятната миризма на разлагаща се плът. Всички тревоги го заляха отново, този път още по-силно откогато и да е било.

Един от труповете протегна ръка и го хвана за крака. Уродливото лице на Малкия Джими се изкриви в подобие на усмивка.

- Събуди се, началник. Корабът потъва.

Нереалната картина се стопи в тревожен спомен, докато съзнанието на Кейд бавно и мъчително се върна в реалността. Червена светлина пулсираше пред него. Осъзна, че виси с главата надолу в разбития Октан МХ5. Спомени нахлуха като серия от тревожни вълни на разпенено море. Пътуването, кулата, ударът. Докато се опитваше хладнокръвно да се пребори с паниката, символите пред него придобиха смисъл. Светлините на визьора на шлема му крещяха: „Критичен пробив в защитния костюм!”, „Изтичане на кислород!”, „Опасност!”

Кейд с мъка успя да освободи механизма на коланите, които го задържаха за седалката. Той тупна болезнено на обърнатия таван. Панически огледа костюма си и откри разкъсване в една от тръбите за кислород. Припряно запуши дупката със средства от личната си екипировка за спешни случаи.

- Мамка му! Мамка му! - ругаеше Кейд. Колко от отровата беше вдишал вече? Дали не беше поел фатална доза? „Вече си мъртъв само дето не го знаеш” процеди в съзнанието му глас на абсолютно отчаяние. Кейд стисна зъби и активира освобождаването на извънредна доза противоотровен серум. Устройството беше вградено в костюма и отдели синкав газ. Кейд вдиша дълбоко няколко пъти. Сърцето му биеше като лудо. След няколко мига Кейд все още не чувстваше симптомите на отровата и в него се появи плаха надежда, че може да оцелее все пак. Чак сега той видя неподвижното тяло на Пийт, лежащо между покрива и предните бронирани стъкла. Черепът му беше раздробен от свиреп удар. Парчета мозък и кости бяха разпилени сред останки от разрушения му шлем.

Кейд пропълзя назад. Там го очакваше още по-ужасна гледка. Малкия Джими все още висеше от седалката си с главата надолу. Парче от деформираната метална конструкция беше забита във врата му. Само брадичката му се виждаше през стъклото на шлема. Останалото беше скрито от почерняла кръв. Братята Айвър лежаха застинали в неестествени пози на дъното на преобърнатия транспортер. Главата на Тейрон беше изкривена в невъзможен ъгъл спрямо тялото, а Майлс беше под купчина метални куфари, разпилени резервни части и инструменти. Кейд опита да ги премести, за да открие, че защитният генератор беше строшил предното стъкло на шлема, оставяйки кървава каша от натрошени кости.

Кейд изруга и взе кислородните им запаси. След това се опита да се свърже с града, което се оказа невъзможно. Нещо блокираше радиосигнала. Той пропълзя през деформираната и пробита броня, внимавайки да не одраска костюма си. Кейд се изправи извън разрушената машина и огледа неравният терен около себе си. Разбитият път сега беше на голяма височина. Кейд започна да се изкачва по калния склон. Няколко пъти се свличаше надолу, преди най-накрая и сякаш след цяла вечност да се озове на шосето. Задъхан, той нямаше време да се дори да се зарадва от това постижение. Съдбата беше приготвила поредната изненада. От север видя три фигури да се приближават към него – двама мъже и една жена.

- Помощ! - Извика Кейд и размаха енергично ръце – Помогнете ми! – Въодушевлението, че е намерил помощ, отстъпи място на безмълвен шок. Хората пред Кейд нямаха защитни костюми. Бяха облечени в камуфлажни униформи. Макар дрехите да изглеждаха стари и изпокъсани, те им помагаха да се слеят с безличните цветове наоколо. Лицата им бяха напълно открити. На всичко отгоре по тях нямаше и следа от отровното влияние на спорите. Приличаха на хората от мотивационните плакати, на онези от снимките и видеофайловете отпреди Замърсяването. Как въобще бяха живи? Какво по дяволите ставаше тук?

Всичко беше като някакъв нереален сън, обърканото съзнание на Кейд се опитваше да намери смисъл в сюрреалистичната ситуация, в която се беше оказал. Тримата вече бяха съвсем близо до него.

- На колене и вдигни ръце – нареди му един от мъжете и насочи пушка срещу него. Той беше висок, гологлав и с намръщена физиономия. Другият беше по-нисък, чернокос и носеше ракетомет. Жената имаше къса руса коса и имаше пистолет на кръста, който дори не беше извадила. Едната ѝ ръка беше превързана.

- Аз съм техник от Куполен град 37 – заобяснява се Кейд, след като падна на колене – отивахме да поправим една от кулите ни…

- Ама виж го как се е екипирал – усмихна се жената, без да го изчака да довърши. – Още не могат да дишат извън градовете. Но костюмите им стават все по-добри. Освен това и лъжат по-убедително.

- Или са им промили мозъците по-ефективно – вметна онзи с ракетомета. – Може би трябва да го вземем с нас и да разберем повече.

- Нямаме време за това – каза жената след кратък размисъл. - Нищо няма да научим от тоя. Най- сигурно е да го довършим.

- Чакайте, чакайте! – панически извика Кейд – Защо искате да ме убиете? Кои сте вие, бе, хора? Как въобще дишате без защитни костюми?

Никой не му отговори, вместо това тримата се спогледаха озадачени, все едно техникът беше казал нещо странно. Кейд млъкна и се намръщи. Той забеляза странни детайли по кожата на тримата. Тя лъщеше неестествено. Техникът забеляза едва доловим шестоъгълен растер, който преминаваше по повърхността на епидермиса и блестеше под опреден ъгъл. Синтетична кожа. Огледа и лявата ръка на жената. Част от кожата над превръзката беше наранена, отдолу личаха сребристи мускулни влакна.

- Вие не сте хора – промълви Кейд. – Вие сте андроиди. Машини от епохата преди Замърсяването. Преди Разрушението. Останки от войните за храна. Побъркани машини.

Кейд никога не беше виждал нещо подобно, само беше чувал за тези творения на някогашната цивилизация. Те бяха въплъщение на отдавна изгубена технология.

-Браво, Шерлок – усмихна се снизходително жената. – За едно си напълно си прав. Ние не сме хора. Ще ти разкрия една тайна. Ти също не си човек.

-Какво!? – намръщи се невярващо Кейд.

-Ти си хибрид – комбинация между човек и съществата, които отровиха планетата ни. Кулите, които поправяш, не пречистват нищо. Те разпространяват отровата. Те довършват това, което започна след Замърсяването.

- Глупости – гневно възрази Кейд – Вие сте се побъркали, вие сте повредени машини… Не виждате ли, че аз също съм засегнат от отровата?!

- Спорите не са отровни за вас, а биосферата на Земята, или това, което е останало от нея – уведоми го бездушно гологлавия. – Ти и всички, които познаваш, са просто експеримент.

- Не може да бъде, не е вярно. Вие сте…

Андроидът насочи оръжието си в лицето на техника. В тези няколко последни мига времето сякаш се разтегли и всяка секунда беше дълга като вечността. В объркания ум на Кейд се бореха паника, отчаяние и съмнение. Дали целият му живот беше лъжа? Дали беше въобще човек? Дали тровеше Земята, вместо да я пречиства? Или път всичко това беше една жестока грешка и андроидите пред него бяха просто повредени машини, които нападаха и убиваха шепата оцелели хора на Земята? Дали истината, ако имаше такава, не беше нещо още по-невероятно?

Преди неизбежният изстрел да прокънти в пустошта, Кейд осъзна, че в този кошмар има само едно сигурно нещо. Смъртта.

КРАЙ

Автор: Саймън Блейк