Двадесет и петият час или петте минути, които мразя
Визьорът примигна и угасна. Отново е настъпил двадесет и петият час и всичко се повтаря. Задушавам се и не мога да си поема нито глътка въздух повече. Вече не виждам нищо. Не чувам нищо и не усещам тялото си. Гади ми се, сякаш нещо ме натиска и сякаш всичко около мен се върти шеметно. Може би този път ще…
– ЧРД, бат‘ Симооо! – крещи Борката.
– ЧРД, бацеее! – надвикват го Ванца и Павката.
С момчетата се знаем цял живот. Днес ставам на 22 и това е може би 1192-ят ми рожден ден, но кой ти брои, нали вече сме безсмъртни. И, както всеки път, момчетата са се постарали да ми подарят щуро изживяване. Лекарството вече действа, усещам топлината във вените си, поемам дълбоко дъх и отварям очи. По дяволите! Наистина сме скочили от самолета само с надуваеми дюшеци и се носим право към кратера на проклетата Етна! Ще се изпържим зрелищно, то е ясно, че днес ние ще сме туристическата атракция, но не ми пука, летя като огнен дракон право към лавата и съм доволен, че в главата ми е леко, че няма за какво да мисля и нямам никакви грижи…
Само дано не се наложи да повтарям скока през оставащите двадесет и пет часа, за да ми отпуснат следващата доза… Напоследък все по-трудно си заработвам разрешителното за Лекарството, а всичко започна така добре, като на шега, когато преди няколко години за първи път бях одобрен…
Скачаме отново и отново, скачаме и летим, горим, крещим в ужасна агония часове наред… Момчетата изостават, около мен всичко е нажежено до бяло. Даже аз. Даже дробовете ми вече не поемат въздух, а се давя в огън, падам, горя и се задушавам, а тежестта в гърдите ми се увеличава…
Пак е настъпил двадесет и петият час и действието на лекарството пак е отминало, а следващата доза е чак след пет минути… ако ме одобрят…
Пет минути – това е цяла вечност, костите ми се втечняват, кръвта ми замръзва във вените и не си намирам лицето, за да пийна поне малко вода… „Дозата ми, къде ми е лекарството, дайте си ми дозата!“ Усещам, че крещя като луд без думи, крещя без звук и ми се гади, това е лудешко падане, светът се завърта, визьорът угасва… Не съм буден, но и не сънувам… и не дишам…
– ЧРД, бат‘ Симооо! – крещи Борката.
– ЧРД, бацеее! – надвикват го Ванца и Павката.
С момчетата се знаем цял живот. Днес ставам на 22 и това е може би 1193-ят ми рожден ден, но кой ти брои, нали вече сме безсмъртни. И, както всеки път, момчетата са се постарали да ми подарят щуро изживяване. Отварям очи – скочили сме с бънджи от въжения мост право към гнездото на рапторите, явно ще крадем яйца… И после двадесет и пет часа ще се опитваме да се измъкнем от този Джурасик парк, а всичко около нас ще се опитва да ни убие и изяде. И не непременно в този ред.
Преди беше по-забавно… Но това беше толкова отдавна, че не съм сигурен в спомените си… Преди беше лесно… Заработвахме си Лекарството срещу реалност само с по няколко часа нищоправене – гледахме тъпи реалити формати, още по-тъпи реклами, видеа с котки или пазарувахме ненужни никому боклуци по интернет, а после си получавахме дозата и имахме време да си говорим, да се смеем, да спортуваме… Имахме време да слушаме музика, да учим езици и да четем, четяхме всичко – „Шогун“, „Хари Потър“, „Война на световете“ и Марин Трошанов, „Мечо Пух“, „Реликвите на смъртните“, Толкин и Бранимир Събев; четяхме Елин Пелин и Удхаус, Ангел Каралийчев и Братя Грим…
Изведнъж – като светкавица – един спомен проряза съзнанието ми с такава сила, че от шока изтървах откраднатото рапторско яйце: пандемията през 2019, войната през 2022… Обещанието на Световния управляващ синдикат: „От утре ще е вече по-добре – както в мечтите и сънищата ви! Като в истинска приказка!“… Така започна всичко, когато повярвахме, че може да имаме утрето без усилия, без отговорности и без човещина… Това започна, когато стигнахме дъното, където всеки се вкопчи в собствената си измислица и дори не разбрахме кой изобрети Лекарството срещу реалност. Не попитахме – беше чудесно, на всекиго според вкуса, и не струваше нищо, от нас се искаше само да повярваме, че то решава проблемите ни с мисленето и с усилието да живеем.
Не попитахме защо едни отлитат към колониите на Марс, а други оставаме.
Не попитахме защо медиите – обществени или социални – ни разделят, като ни зомбират с измислици под формата на азбучни истини, вместо да ни обединяват и информират за нещата такива, каквито са.
Не попитахме кой и кога е решил да си поиграе на война, нито кой я спечели тая война. Всички загубихме. Не виждахме, не чувахме, дори не знаехме нищо. Имахме си визьорите, които ни показваха само каквото искахме да видим и си имахме Лекарството… Не искахме нищо и от нас не изискваха нищо… Освен да плащаме с живия живот…
За шести път рапторите ме обграждат, за шести път разбирам, че съм в безизходица; за шести път се заслушвам в резките подсвирвания, с които рапторите си „говорят“, усещам ноктите им и всяка захапка, всяка строшена кост, откъснат крайник и изтичането и на последната ми капка кръв. Крещя от болка и ужас, макар да знам, че след малко ще съм „жив“ отново… или може би точно заради това…
Визьорът угасна, цикълът на симулацията е завършен и останах без дъх, сляп, сам, в паника от петте минути, в които ще се изчислява дали съм събрал достатъчно кредит за още поне една доза от Лекарството…
– ЧРД, бат‘ Симооо! – крещи Борката.
– ЧРД, бацеее! – надвикват го Ванца и Павката.
С момчетата се знаем цял живот. Днес ставам на 22 и това е може би 1194-ят ми рожден ден, но кой ти брои, нали вече сме безсмъртни. И, както всеки път, момчетата са се постарали да ми подарят щуро изживяване. Заработил съм си Лекарството, то вече е във вените ми и усещам познатата топлина, която ме отпуска след смразяващите пет минути на очакване дали ще се събудя и къде…
Натискам яростно педала на газта, тежката машина превърта гуми и се понасям в смъртоносна надпревара по трасето – победи или умри, размажи ги, смачкай ги, смачкай, смачкай тъпите копелета с тъпите им коли, разбий стената, взриви стената…
… И отново скачам на педала на газта, до мен се носят Ванца и Близнаците в чудовищните си машини, летим по трасето и се опитваме да избегнем капаните му, опитваме се да унищожим колкото можем повече противникови машини, за да се доберем до стената и да я разбием, защото може би зад нея…
… И за пореден път форсирам своя Форд Мустанг с бронирани стъкла и подсилен с титаниеви плочи право към стената, която е на финала на ужасяващото трасе. Зад мен горят колите на другите участници в симулацията, до мен са колите на момчетата, невредими сме, по колите няма и следа, че правим това сякаш безкрайно, че за пореден път се разбиваме в стената, защото там е обещаният изход…
Това със сигурност не е бъг в симулацията, уверен съм, че е създадена така, без изход, съвсем нарочно – за да подхранва надеждите ни и после да ги разбие в стената. Разочарованието, отчаянието и безсилието, което чувстваме с всеки нов старт, се превръщат в бяс и неистово желание да мачкаме всичко по пътя си… а това носи точки, защото плащаме с живия живот, който вече не живеем, с остатъците от разума си – нищо не създаваме, не творим, а креем и се подчиняваме, само и само да бъдем одобрени за следващата доза…
Но и това вече не беше достатъчно.
Лекарството „поскъпна“ – не, не плащаме с пари, а с емоциите си, с любовта и страховете си, с ужаса и екстаза, които преживяваме в компютърните симулации на Синдиката…
И които се преработват и продават на черния пазар… или поне така се говори… на онези, които са неспособни да бъдат човеци…
Машината изръмжа и потеглих за нова обиколка, стискам волана с побелели пръсти, нося се по трасето и избухвам в пламъци…
… не ми достига въздух… и не виждам…
… пет минути… пет минути… петминутипетминутипетминути…
– ЧРД, бат‘ Симооо! – крещи Борката.
– ЧРД, бацеее! – надвикват го Ванца и Павката.
С момчетата се знаем цял живот. Днес ставам на 22 и това е може би 1195-ят ми рожден ден, но кой ти брои, нали вече…
Отварям очи – още поне 25 часа няма да мисля за нищо…
Над мен е надвиснала канара, явно момчетата са ми подарили алпийско изкачване – без въжета, без водачи, без умения денят отново ще премине в падания и зрелищни размазвания, в страх от кошмара да оживея на дъното на пропастта, вместо да започна отначало до следващото падане, защото така се губи време и няма да ме одобрят за дозата… Само тези мисли са ми останали – дали ще ми бъде отпусната дозата Лекарство – тази натрапчива мисъл измества всичко от съзнанието ми.
Всичко.
Всичко!
Всичко… рисуването, книгите, баскетбола и разходките из гората…
… и всички… семейството…
… освен може би спомена за любимите ми приказки…
Останах свързан само с момчетата, защото първата си доза взехме тогава, на рождения ми ден, и заедно с тях сега се въртя в омагьосания кръг на безизходица и пристрастяване… На страх от това празно съществуване, което не е вече живот, а ужас, че може да остана без Лекарството си…
И не сме само ние четиримата. Лекарството дойде във време на кризи, когато цивилизацията ни отново бе в опасност, защото ние, хората, самодоволно се определяме като доминиращ вид на Земята, но забравяме, че в сравнение с космическите измерения сме пеленачета – недорасли, недоразвити, незрели. Мозъкът ни е свръхсложен орган с непостижим потенциал, разумът и способността да говорим ни предопределят за върховни постижения, но психиката ни няма силата да съвмести ранимостта на душите ни със суровата реалност. За да оцелеем, еволюцията ни е дала още един шанс – разумът ни е развил способността да измисля.
Когато за пръв път човекът се уплашил – дали от сянката си, от дъжда, от вятъра или от някоя светкавица, от болест, или от нещо друго непознато – си измислил богове и демони, ритуали, създал митологии и суеверия, на които да разчита и с които да се оправдава, зад които да се крие и чрез които да бъде воден… Когато се страхувал, защото не разбирал живота, човекът се обръщал към митовете, очаквал чудеса…
Така съществува човечеството: измисля си богове, а после ги тъпче в калта, измисля си герои – за да ги осмее, поругае, убие… Измисляме си водачи, истински истини, поводи и причини; измисляме си връзки, приятелства; измисляме си виртуална реалност – ерзац за собствена употреба, защото не можем да се справим с тази, която е извън пашкулчето ни на комфорт, в което се крием, защото ни е страх.
Страх ни е от реалността, която вече дори не се опитваме да проумеем. И в този омагьосан кръг бавно деградираме и се превръщаме в кресливи, недоволни, неудовлетворени човечета, които искат, искат, искат всичко. Днес! Сега! Веднага! На всяка цена!
Вече не ни е достатъчно да имаме покрив над главите си – купуваме острови, ламтим за държави, за Космоса(!)… Не ни достигат изживявания – убиваме за развлечение.
И мразим. И се мразим за това, че мразим.
Измисляме си различия, оправдания и „доказателства“, за да мразим.
Около нас всичко се руши, но ние не забелязваме, а си измисляме обяснения за всичко. И мразим.
По-будните умове се опитвали да спасят човечеството и през вековете много хора загинали на кладата или на кръста заради истината. После, след митовете, дошли басните – та дано, докато се присмива на грешките на другите, човекът да се замисли и за своите си кривици… Но било късно, а красивите притчи и басни се изродили във вицове, пълни с обидни стереотипи и омраза…
Затова посрещнахме с облекчение Лекарството срещу реалност… за да не се налага да носим отговорност за нищо и за никого…
– ЧРД, бат‘ Симооо! – крещи Борката.
– ЧРД, бацеее! – надвикват го Ванца и Павката.
С момчетата се знаем цял живот. Днес ставам на 22…
Още една доза, още една глътка въздух, още малко време не ми се налага да призная колко съм уморен и омерзен от всичко това. Отварям очи само за да разбера, че и днес имам рожден ден и с момчетата тъкмо си обличаме водолазните костюми – ще се гмуркаме покрай Големия бариерен риф и ще видим до каква дълбочина ще стигнем преди чудовищното налягане (или някое друго чудовище) да ни види сметката. Океанът се затвори над нас и разноцветни рибки ни наобиколиха, оцъклили любопитните си очички. Започнахме да се оглеждаме за Мегалодона, с чиито нападения бяха препълнени новините.
Дори не се осмелявам да се замисля какво ще стане с нас, ако един ден не успеем да си заработим дозата. От време на време дочувахме, че на някой познат е бил отказан достъп до лекарството, но нищо повече и просто го забравяхме… Имахме си визьорите, които ни показваха само каквото искахме да видим, и Лекарството – то засилваше способността на мозъка ни да замества всичко травмиращо от реалния живот с измислен свят-приказка. Приказките някак успяха да се съхранят толкова дълбоко във всеки един от нас, че дори Лекарството не ги изтри.
Когато ни боли ожуленото коляно, нараненото честолюбие или разбитото сърце, винаги наблизо има някоя топла длан, на която да отпуснем глава, докато слушаме за чудесата, които – съвсем сигурно! – са се случили на някого тук, наблизо, и може би ще се случат и на нас… Когато ни боли – без значение дали тялото, или душата – можем да измислим приказка, която да ни докаже, че всичко ще се оправи; ще ни успокои достатъчно, за да заспим и да съберем сили, за да оцелеем до утре, когато (може би) пак ще страдаме, но ще имаме надежда…
Само в приказките светът на измислицата е красив и всичко е с добър край. Мъдростта на вековете, на народите и на съвременните разказвачи е противоотрова за душите ни срещу катрана на суровата реалност… но не това ни даваше Лекарството, макар че ни го обещаха, а заробване в пристрастяващия ужас на симулациите и надпревара за повече точки, за да заработим дозата си…
– ЧРД, бат‘ Симооо! – крещи Борката.
– ЧРД, бацеее! – надвикват го Ванца и Павката.
С момчетата се знаем цял живот. Днес ставам на 22 и това е може би 1197-мят ми рожден ден, но кой ти брои, нали вече сме безсмъртни… И, както всеки път, след като гаденето поотшумя, след като усетих, че Лекарството започва да действа, отварям очи, за да се потопя заедно с момчетата в поредната симулация – приключение, подарък за рождения ми ден, за да си осигуря още ден безвремие, защото не са ми останали сили…
Кръв, кръв и смърт, навсякъде кръв, писъци, плач и грохот на брони, и тътен от конски копита, свистене на мечове и стрели. И кръв – червена като залеза и тежка като обвинение срещу нас, Четиримата от Ордена, изпратени с мисията да спасим това късче земя от… от кого, наистина? Отметнах качулката и се спогледахме – та това са жени и деца, съвсем мънички невинни дечица и майките им, и техните сестри и баби… Това ли е „злото“? За това ли тренираме мълчаливо и в лишения цял живот – за да убиваме, да посичаме и газим жените и децата?!
Не. Не, това не може да е правилно. По лицето си усещам пръски от кръвта, която се лее наоколо. В гърдите си чувствам дъха на смъртта, която се носи около мен – горчив солен вкус на кръв и сълзи… Сечта не спира, а кръвта разяжда кожата ми и гърдите ми се стягат от ужас. Това не съм аз, ръката ми няма да вдигне меч срещу тези хора, не може да искат това от нас – дори да е симулация, пак не е правилно… Затичахме се към храма, който се белееше в далечината, изкачихме се до покрива и застанахме на ръба. Това не е нашата битка и няма да я водим, а прекратяваме всичко това сега, защото иначе никога няма да намерим покой. Нито спасение.
По-добър ден ли ще е утре?
– Скачаме – промълвих – и дано се събудим в правилната приказка!
С разперени ръце полетяхме в leap of faith – всеки към собственото си изцеление…
И съм сигурен, дълбоко в душата си знам, че точно приказките ни спасиха и този път. Само те устояха на разрухата – с красивите думи и завладяващите идеи, с чудните светове и приключения, които се разкриват пред всяко дете още от най-ранна възраст. Нищо не може да премахне приказките от сърцата ни, защото помним не само думите, а и чувствата, които тези думи са извикали у нас – те формират душевността ни и проникват дълбоко в съществата ни – до всяка клетка, до всеки нерв, в нашата ДНК, и са моралният резерв, който да е нашата гаранция за физическо оцеляване в студения и грозен свят, докато съберем сили да излекуваме душите си…
Отново е настъпил двадесет и петият час и всичко се повтаря. Задушавам се и не мога да си поема нито глътка въздух повече. Вече не виждам нищо. Не чувам нищо и не усещам тялото си. Гади ми се, сякаш нещо ме натиска и сякаш всичко около мен се върти шеметно. Може би този път ще…
– ЧРД, бат‘ Симооо! – крещи Борката.
– ЧРД, бацеее! – надвикват го Ванца и Павката.
С момчетата се знаем цял живот. Днес ставам на 22 и това е може би 1198-ят ми рожден ден, но кой ти брои, нали вече сме безсмъртни… И, както всеки път, момчетата са се постарали да ми подарят щуро изживяване.
Не, не и този път!
Няма го познатото затопляне във вените, както когато автоматичният инжектор ми доставяше поредната доза. И този път НАИСТИНА не мога да дишам… Усещам скрежът да пълзи по нервите ми, усещам ледената пот, замайване и сухота в устата си – ужасéн съм, паниката ме обзема напълно, защото осъзнавам, че петте минути са изтекли, а визьорът е тъмен, не мога да дишам и не съм получил дозата си от Лекарството… Ръцете ми трескаво посягат към гърлото. Напипвам тръба – тя ми пречи да дишам – издърпвам я с болезнен стон; това е цяла маска, изтръгвам я заедно с визьора, неее… това не е краят, не може всичко да свърши така, без шанс за изцеление, без бъдеще…
Но сърцето ми още бие и часовникът отброява секундите на новия ден.
И не. Не. Не съм мъртъв!
Буден съм!
Бавно си поемам въздух. Мирише ми на пуканки и захарен памук. Отварям очи – около мен са момчетата с глупави парти шапки – и цялото ми семейство – и е светло, и е чисто като синьото небе, като морето, като лято, а момчетата се надвикват:
– ЧРД, бат‘ Симооо!
– ЧРД, бацеее! Хайде, ставай вече!
– Стани! И живей!
– Живей!