Хлебното дърво

  Лежах неподвижно на поляната с лице към земята и една окървавена дървесна трескà, няколко сантиметра дълга, стърчеше от дясната ми ноздра – точно пред окото. Устата ми беше пълна с нещо, но не знаех с какво. Може би със собствената ми плът, не усещах тялото си. Все едно виталността ми се намираше в неизвестно за мен място, а тук стоеше просната представата за нея. Можех да я огледам като картина на стена. В горната ѝ част бдяха сетива ми, готови да посрещат и изпращат. Под тях ръчичките на мислите редяха пасианси за действие. Встрани от средата, по правилото на златното сечение, интуицията хвърляше мост от минало към настояще, а под нея се катереха нагоре планове за бъдещето. Най-отдолу, в реката на решителността, разумът мяташе жабки от думи и денят се разделяше пред моите постъпки, както библейското море се е разделило пред Мойсеевия жезъл.

        Ала в момента тази картина губеше целостта си, някой беше плиснал върху нея червена боя, примесена с кафеникаво и зелено. „Къде се намирах, каква беше причината?!“ – насилих се да гледам през трескàта и кръвта, да чуя нещо, да подуша... Успях да различа буци пръст, увити в трева, и крак, обут в моята обувка. В плашещата застиналост отсъстваха всякакви звуци и миризми. Наподобявах захвърлена разкъсана кукла, от която се подава памук. В тази неприятно разбъркана същина дълбоко-дълбоко, под кръстосани кости, неукротимо се тресеше моят страх. С душа, стисната зад зъбите, наблюдавах безчувствения си крак и се опитвах да раздвижа травмиращата гледка. Закопнях да изчезна в миг. Страхът се гърчеше, лепнеше по гребена на гръдния кош, провираше се в артериите на сърцето и ги запълваше с конвулсиите си. Над него надвисваше сянката от това, което идеше да разтреби отвратителния хаос. Дали беше смърт или някакъв друг, невъобразим за сетивата ужас, това страхът ми не знаеше. Свиваше се и се разтягаше в конвулсии, защото все още имаше моето тяло, растеше в моята душа. Господарят на сянката беше напът, предстоеше да сложи длан върху клепачите ми, а нямах сила дори да помръдна, напълно парализиран... Бях стиснал...

        *

       Тропчо легна пред отворената врата и се затъркаля. Късичките крачета драскаха с ноктенца по грапавите зеленикави плочи, застлани по мой проект – бях отдаден почитател на рустикалния стил. Съществото, така си мислех, не подозираше нито за архитектурни стилове, нито за дизайнерски вкусове. То се радваше на други неща. Ето, отвори челюсти и бързо-бързо сдъвка една мокрица. Дворът отдавна не беше метен и хиляди от тях живееха и се хранеха в изгнилите листа. Цялото място изглеждаше неметено – нямах време за това. Един гривяк прелетя над мен и се изцвъка във въздуха, като едва не улучи Тропчо. Курешката шльопна аха под носа му, но това не го разстрои, напротив – то подскочи, завъртя се и изтрака с жълтите си зъби.

       Идиличността на картинката беше измамна, трябваше да побързам. Затворих тежката дъбова врата и завъртях ключа. После пъхнах бронзовото му телце под изтривалката. Всеки път, когато го правех, сключвах показалеца и средния пръст на лявата си ръка. Суеверието рисуваше във въображението ми действието така, сякаш полагах ключа не под входната изтривалка, а в някакъв малък гроб. Разбира се, за него това нямаше как да е фатално. Фатализъм и сплин бяха се пропили в самия мен – съвсем млад, на трийсетгодишна възраст, те подмениха тъмните ми коси с тези на побелял старец и поставиха в кожата на лицето ми остри твърди черти. Именно това виждах сутрин в огледалото – слабоват, побелял мъж, с помътнял за изкушенията на света поглед. Е, не съвсем – мънички, едва видими златни люспици любопитство проблясваха в дъното на очите, без да се разпознава дали лежат върху него или изплават към повърхността. Казвам се Вислав Михник, но по-често ми казват Хинина. За пред света търгувам с хининови напитки и правя дизайн на къщи в рустикален стил. По нощите се занимавам с престъпни неща, за които не искате да знаете. Понякога не само нощем.

       Повъртях в ръцете си листчето с напътствията за мястото, след което се качих в автомобила и потеглих по неметената, като всичко останало, алея.

       След около половин час шофиране, в което единствено се чуваше дуетът от равния глас на двигателя и мърморенето на новите гуми по шосето, пътят се раздели на две противоположни посоки и аз поех наляво. Малко по-късно асфалтът свърши и крайслерът нервно затропа по каменист, за моя радост – утъпкан път. Днес истинските автомобили, тези от миналия век, бяха умопомрачително скъпи. Ама, имаш възможност – угаждаш си. Бях напълно в тон с девиза на старите времена. Не минаха и две минути и алофонът на седалката до мен иззвъня. Навярно закъснявах. Това не ми се случваше често. Не и след първата ми поръчка, преди повече от… „СУАААП! Пъ-пъ-пъ…тъ-тъ-тъ…тък-тък-тък…“ – дясната предна гума се беше пръснала и парченца от нея бяха хвръкнали пред очите ми. Стреснах се, но опасност нямаше, автомобилът леко изви надясно и заора в меката пръст на наскоро обработвана нива. Изругах на глас и пипнах гърдите си. Въпреки сложения колан бях ударил гръдния си кош във волана. Алофонът продължаваше да звъни. Не че това не му беше работата, но звънът му след случилото се ми изглеждаше нелеп. Представих си петно от майонеза върху смокинг. Оставих го да звъни, в това време изгасих двигателя и откопчах предпазния колан. Преместих и една дупка към широкото от колана на кръста ми. Катарамата беше с формата на бича глава, но, когато я докоснах, не усетих обичайната острота на рогцата. Уж лек удар, а ръката ми беше изтръпнала. Колата беше с автоматични скорости и по инерция преместих лоста в положение „Р“. Бях скоропостижно паркирал, алофонът замлъкна, а аз извадих една цигара от кутията в горния джоб на ризата ми. Истинските цигари също бяха безбожно скъпи, носех ги със себе си по-скоро за престиж. Но сега моментът изискваше да запаля и да се отпусна.

       Леки боцкания в дланта ми подсказваха, че тя възвръща чувствителността си. Ветрецът си играеше с дима от цигарата, а близката рекичка, полускрита зад храсталаците, очертаващи нивата,  шумолеше със зеленикавата си водна рокля. Върнах се двайсетина метра по пътя, там където колата се беше натъкнала на препятствие и огледах мястото. Бях сигурен, че ударът в гумата беше се случил точно тук, ала пътят стоеше пуст – каменната настилка се стелеше равно и никакви препятствия, още по-малко режещи и остри, не се виждаха върху нея. Стори ми се за миг, че на десетина сантиметра над повърхността в нищото се усука мъничка сянка, подобна на дима от цигарата, и светкавично се разпадна. Не ме болеше, но дали не си бях ударил и главата? Това „нищо“ на пътя беше странно – то не можеше да разкъса съвсем новата гума на крайслера без причина.

       Алофонът в колата зазвъня отново, затова тръгнах с бавни крачки към него, оглеждайки настилката пред мен. Не видях нищо по-странно от парче брезент на  рекламна инфолента, с изтрити от дълго търкаляне по земята букви и изображения.

        *

       Човекът с гъгнещия глас очевидно не обичаше бавната част в увертюрите:

       – Господин Михник, предполагам, че сте стигнали до указаното място, но очевидно сте невидим, защото отпред не виждам никого. Къде сте?

       – Извинявам се, господине, аз...

       Гласът не търпеше забавяне на темпото и веднага ме сряза:

       – Оставете извиненията за малките деца, Михник! Надявам се да сте точен, защото има работа за вършене. Шефът Гроп е във фаза на тотална диспептивност и всяко забавяне ще има съответните последствия. Уточнете къде се намирате!

       „Диспептивност ли, с що за човек разговарях?“ – помислих си и понеже не знаех значението на думата, първото, което си представих, беше гневно чудовище, пиещо с наслада кръвчицата на безцеремонни типове като този.

       – Спуках гума между втори и трети километър извън шосе 22, намирам се в нива, близо до реката, вдясно от мен тя прави широк завой и се скрива... – започнах да изреждам в слушалката.

       – Оо-кеей... – отново ме прекъсна гласът отсреща. – Тръгвате успоредно по линията на завоя, и то много бързо! С максимално разтворена крачка стигате до края на боровата горичка, която ще остане вляво от Вас. Разбрахте ли? Не в началото, а в края – това са едни около двеста метра. Там ще видите тясна пътека, която извива зад дърветата, следвайте я около километър!

       Гласът замлъкна, а аз запалих през това време нова цигара.

       – Тръгвам, господине! – казах, колко да стане ясно, че съм го разбрал.

       – Казвайте ми, Морус! Да не сте си изгубили напътствията? Там ясно е написано с кого си имате работа. И побързайте!

       – Добре, господин Морус! – изрекох, но отсреща вече се беше наместила тишина. Гъгнещият глас, принадлежащ на господин Морус, вероятно вече учтиво шепнеше на господин Гроп, с когото имах среща.

       Взех от колата една къса дървена палка, която винаги носех за всеки случай, поставих я заедно с малък термос с хининова напитка и напътствията за срещата в непрозрачен найлонов плик и ги помъкнах по пътя.

       Работата е там, че напоследък в околността бяха започнали да се срутват новопостроени, солидни до една къщи. И всичките по мой проект – направени с материал от масивни грегориански борове, високовъглеродна стомана, мрамор от далечна Карара, ръчно изработени елементи от цветно стъкло и с най-новото модно осветление с биогаз от растението валериана, което хипнотизираше нощем с красотата на сиянието си. В момента изпитвах много повече жал към сградите с проектиран от мен дизайн, отколкото към собствениците, които бяха загинали под развалините. Да му мислят строителите и изпълнителите. Мен властите така и не ме потърсиха. Първоначалното разследване не откри нищо в нито един от случаите. Те си приличаха само по големите щети и странната миризма на гнила плът, която се е разнасяла в района. Казвам странна, защото загиналите, а те бяха точно осем същества от три семейства, не бяха имали време да се разложат, преди да ги извадят от развалините. Не всички от тях бяха от човешката раса. Всъщност в единия случай затрупаните бяха любовници, останалата част от семейството на починалата жена беше се спасила – в това време съпругът пътувал с трите си деца в пътническа совалка към Луната. Тазгодишното празненство за Деня на благодарността към нашия спътник беше отбелязано наскоро.

       Последните две десетилетия нещата се случваха страшно бързо и това ме изнервяше – клониране на животни и превръщането им в разумни същества; пренаселване и морален упадък; ужасно кървави конфликти, макар и далеч от тук; натоварен трафик дори към Луната… Светът беше пропит от старата си жестокост и невероятните си новости, които завихряха натрупани хилядолетни проблеми и това, за жалост, не вещаеше никакво спокойствие в началото и на този век. Живеех на единственото анахронично място на планетата – свръх ретро район, миниатюрен Едем, в който все още можеш да караш автомобил и да береш маргаритки, образно казано. Но дали и тук не се беше отворило капачето на някаква пандорина кутия. Предстоеше да видим.

       Вече взимах пешком последната част на пътя, когато излязох пред съвършено равна кръгла поляна с окосена до дъно трева. Мястото беше заобградено от високи дървета, като единствено пътеката, по която дойдох, пресичаше кръга. И ако тези наоколо бяха наистина големи, дървото в средата стърчеше яко над тях. Учудих се, че досега не го бях забелязвал, би трябвало да се вижда наистина отдалеч. От друга страна, има технологии, способни да превърнат всяка гледка в частна собственост. Не ми беше работа да разсъждавам върху това. Самотният гигант в средата на кръглата поляна беше достатъчен материал за размисли. Пред мен стоеше огромно хлебно дърво, по-точно Artocarpus – един от многобройните видове черничеви растения. Необичайната му височина беше съпътствана и от извънредна ширина. Знаех достатъчно за растението, но не можех да си представя за какво служеше това тук.

       Приличаше на стърчащ въпрос от изпит по ботаника, на който отговорът сам се появи – в основата на дървото внезапно се очерта тъмен отвор с моята височина, очевидно служещ за врата, и от там излезе господин Морус. Той изглеждаше с една глава по-нисък от мен, някъде около 170 и малко сантиметра. Затова пък беше поне десетина години по-възрастен. Набитото му тяло вървеше в комплект с едри мускули под светлосиния костюм. Като добавим добрия вид на изпънатата кожа на леко загорялото му от слънцето лице и безупречната стойка, всичко издаваше солидното здраве на притежателя им. Той ме призова с махване на ръка да го последвам. Огледах се с подозрение. Знаех, че едно хлебно дърво може да произведе около 200 килограма плодове всеки сезон. Традиционната техника да се запази продуктът от тях е като се заровят обелените и измити плодове в покрита с листа яма, където да ферментират в продължение на няколко седмици, докато се превърнат във вкусно тесто. Съхранен по този начин, продуктът може да издържи година или повече, а помнех, че в някои ями съдържанието е било годно за консумация повече от 20 години. Дали не беше капан?! Представих си как правя крачка и пропадам завинаги.

       Но по нищо не личеше да има яма пред мен. Тревата беше толкова ниско окосена, че се виждаха коренища. Ако имаше капан, той трябваше да е превъзходно маскиран. Стиснал дървената бухалка през плика, направих необходимите крачки до входа. Без да ме поглежда, господин Морус вече беше потънал в него. Отворът зад нас изчезна с тих пукот.

       *

       – Гледайте си в краката, това не е нещо, което сте виждали преди! – господин Морус ме изнапътства за добре дошъл и натисна на стената голям като питка бутон. Стената беше само една, защото дървото отвътре беше кухо, и тя обикаляше около нас. Попадах за първи път в подобна сграда, отвън по нищо не можеше да се предположи, че е такава. Беше си истинско хлебно дърво, на чиито клони с приличащи на длани листа, дори в този момент, както винаги е било, растяха мъжки и женски цветове. Първо мъжките, а после и тези от другия пол – дървото си живееше напълно самодостатъчно. Можеше и да не го опрашват плодоядните прилепи, достатъчно беше вятърът да прегърне в безкрилия си танц цветовете един с друг. Странното е, че дървото се намираше точно на тези географски ширини. То пък в днешния свят кое не е странно. Намирахме се в най-изолираната и скъпа част на света – без войни и повсеместно самоизяждане, малък рай, нагизден в най-модерните си технологии, глезен с най-запазените придобивки от миналото.

       Гласът на господин Морус прекъсна отплесването ми:

       – Първо, оставете тази торба, не сте на пазар в петък! После ме последвайте, без да казвате и пипате нищо! И това не е заради това, че можете да повредите нещо, но сте за първи път тук и трябва да се съобразявате с обстановката.

       Оставих багажа върху ниска тумбеста масичка, разположена непосредствено до стълбището, което отвеждаше от фоайето нагоре. Мислено отбелязах, че той повтори два пъти „това“, но само кимнах, без да си отварям устата. Вероятно не му беше лесно на подобно претенциозно място с вероятно още по-претенциозен шеф. В същото време леко започвах да завиждам, защото определено подобна идея се вписваше почти стопроцентово в концепцията за любимия ми стил. Хлебното дърво притежаваше невероятно лека и гъвкава дървесина, от която в миналото са правели строителни елементи и лодки. Предполагаше се, че е неразрушимо за всякакви вредители, което го правеше дори по-ценно от способността му да дава прехрана.

       Стълбището, което изкачвахме, печелеше възхищението ми колкото и всичко останало. То беше направено от някакъв вид непозната за мен полупрозрачна и много твърда слюда. Рядко можеше да се види нещо толкова ефирно, и със сигурност баснословно скъпо. На горната площадката, далеч по-широка от фоайето, се мъдреха на разноцветни стъклени поставки с различна височина няколко вида бонсаи – до един от семейството на черничевите дървета. Вероятно в този дом или каквото той беше, завистта на посетителя задължително трябваше да расте с изкачването към стопанина му. Всъщност, дори не знаех дали сме приближили. В този момент в стената пред нас зейна врата и в същото време дървото-сграда леко потрепери. Беше врата на асансьор, този път това не ме учуди. Затова пък леко се отдръпнах, когато видях как се изопна физиономията на господин Морус. Самият той направи крачка назад към мен. Дали не ме дебнеше засада?! Дръпнах се и хванах катарамата на колана с дясната си ръка. Не знаех за добро или за зло съм поканен. Някои редове от ненаписаната ми биография тъмнееха и можех да очаквам всякакви неприятности. Моят предводител леко се засуети след трепването и на лицето му се лепна загадъчно засрамена усмивка. Заприлича ми на Мона Лиза, едва сдържаща оригването си.

       – Напоследък сградата сякаш има собствен живот – гъгниво измърка господин Морус и показа с жест да го последвам в асансьора.

       Возенето не беше кратко, а съоръжението се носеше толкова плавно и безшумно, че с еднакъв успех можеше да е нагоре или надолу. Вече не бях сигурен дали тук не съществуваше и трета посока. Предполагаемото изкачване се превърна в цяло пътуване, нямах часовник, но се движихме с асансьора поне пет минути. Не се досетих да броя времето. В мига, когато светлината плавно се увеличи, врата се отвори и пред нас се очерта малък коридор с нещо като преддверие.

       *

       Едва ли този ден скоро щеше да свърши с поднасянето си на изненади. В най-голямата от тях засега се превърна самият господин Гроп, който без да издава звук разкара служителя си на секундата след влизането ни в помещението. Или такава им беше постоянната уговорка – господин Морус повече не беше нужен, разтвори се във въздуха зад мен като шепот на подухнати черничеви листа.

       – Моля Ви да не сядате, разговорът няма да ни отнеме много време – изрече с невероятно стържещ глас господин Гроп.

       Как не се бях досетил?! Всъщност пред мен стоеше представител на една от новите раси – бигбат. След успешните опити с делфини и прасета, плодоядните прилепи, най-големите от всички видове прилепи в света, бяха следващите, които имаха историческия шанс, посредством криейтивологията, да изкачат еволюцията до нивото на човешките същества. Както се казва – за броени дни. И ги криейтнаха при това изключително силни и находчиви. Древните им гени, съчетани с невероятна интуиция и способност да се ориентират в света, бързо ги постави над много от другите същества на планетата. „Бигбат, ама разбира се!“ – мислено се плеснах по челото.  „Та нали плодоядните прилепи са най-големите любители на хлебните дървета!“.

       – Виждам, че сте твърде учуден – каза бигбатът и големите му черни очи заблестяха една идея повече. – Изглежда, не сте виждали такива като мен.

       И се изкиска. Или поне на мен така ми се стори. Със сигурност видях в полуотворената му уста как проблясва влажният му език. Наистина нямах опит в общуване с еволюирали по изкуствен път гигантски прилепи. Скръстих ръце пред чатала си, защитна поза, която вероятно още повече издаде смущението ми, и зачаках – нямах какво да кажа.

       – Вижте, поканих Ви, за да изясним едно недоразуменийце – проскърца отново с глас господин Гроп. – От това зависи дали и как ще слезете от дървото. Стори ми се, че наблегна повече на „слезете“, отколкото на „дървото“. И все пак, изглежда наистина се намирахме в съвсем истинско хлебно дърво, пригодено за нуждите на бигбата.

       Очевидно дотук бяха любезностите и съвсем погрешно бях разтълкувал блесналия поглед на домакина. Чак сега забелязах, че светлината в помещението беше естествена и че се процеждаше през полупрозрачната стена. В този случай нямах време да се задълбочавам мислено в изискаността на обстановката. Думите му направо ме опариха. Сложих едната си ръка на катарамата на колана и го погледнах в очите:

       – Господин Гроп, нито съм Ви чувал, нито съм Ви виждал до този момент. Бъдете така любезен да се изясните.

       Бигбатът помръдна с дългите си, подобни на птеродактилски крила, ръце и заедно с него помръдна и огромното дърво. Не знам дали беше нарочно или съвпадение, но това стресна господин Гроп по същия начин, както стресна и господин Морус преди малко. Бигбатът беше едър, сигурно тежеше колкото мен, че и повече, и съвсем леко се заклати. Не се съмнявах, че беше изненадан.

       Но и този път най-изненаданият се оказах аз. Господин Гроп светкавично протегна дясното си крило-ръка и ме стисна с трудно преодолим захват за гърлото:

       – Чуйте ме, Михник, и, ако разбирате какво ви казвам, кимнете!

       Хватът беше достатъчно задушаващ, за да закимам почти едновременно с думите му. Увиснах на крилото-ръка, а бигбатът отпусна леко и продължи:

       – В къщите, построени с треторазрядно дърводелския Ви дизайн, загина моя близка. Загина, и не стига загубата, ами работата така засмърдя, че се наложи да откъсна няколко глави. Кажете ми защо се случи това! Или по-добре замълчете завинаги!

       Последните му думи прозвучаха в главата ми твърде театрално нелепо. Все едно се женехме и по този повод се бяхме вкопчили един в друг. Очевидно не му беше необходим мускулестият господин Морус, за да приключи с живота ми. Бигбатът можеше да се справи физически и с много по-силен човек от мен. Не знам дали светлината в помещението намаля или просто ми причерня, но очертанието на крайно разгневената му озъбена муцуна се размаза. Опитах се да кажа нещо, но не ми се получи. Явно господин Гроп отново беше стиснал с всичка сила, понеже не желаеше да ме слуша. Беше въпрос на  време да се задуша, така както под останките на разрушената къща се е задушила неговата съпруга. Наистина бях попаднал в капан. Мозъкът ми отдели малко ендорфин, вероятно за да преглътна по-леко смъртта, и пред очите ми красивото русо момче, каквото бях в детството, се залюля на люлка, окачена на превито към земята черничево дърво. Почти усетих в устата си вкуса на узрелите червено-лилави плодове. Борех се за въздух, а съзнанието ми рецитираше нещо съвсем различно, леко приличащо на прощален стих: „Това не е вкус на черничеви плодове, това е вкус от кръв на прехапана устна...“.

       Напипах катарамата с бичата глава – в нея беше скрито късо стоманено острие. Издърпах го и с всичката си възможна сила замахнах пред мен. Дланта ми се удари в муцуната на господин Гроп, а острието потъна в нея. Бигбатът изрева и отскочи от мен, освобождавайки трахеята ми за всичкия въздух на света.

       В този момент, когато пред очите ми се очертаха отново подробностите на помещението с кървящия и пищящ с неимоверно висок тон бигбат, дървото здравата се разтърси. В дълги разрези, стената се разцепи на много места и от там забълваха потоци от твърди сиви телца, големи около два сантиметра. Един от тях ме блъсна в лицето и дори налапах няколко от малките същества. За нула време помещението се изпълни с тварите, които сякаш изглежда бяха планирали своята атака. Подът буквално се застели с тях и като вода в корито се заизкачва нагоре. Дори и това кратко време ми беше достатъчно да разпозная нападателя. Лавината се състоеше от милиарди ракообразни, хранещи се от дълбока древност с корите на дърветата, дървесината им и техните листа.

       Бяха мокрици. Толкова неимоверно много, че ако имаше преизподня, обзалагам се, тя им беше отесняла. И със сигурност вече бяха я пръснали.

       *

       Плюейки мокрици, пристъпвах от крак на крак – не можех да открия място в помещението, откъдето да се измъкна. След влизането ми, вратата, също като тази на входа, беше станала неразличима в интериора. Господин Гроп здравата ме стресна, а на всичкото отгоре нападателите ми вече бяха двама, ако брояхме ракообразните за един от тях. Слава на небесните тела, поне бигбатът не можеше да ме докопа отново. Заслепен от болка и от кръвта, която шуртеше от муцуната му, той също се опитваше да намери изхода. За разлика от мен, прилепът със сигурност знаеше къде е той, но  засега не му се получаваше. Мокриците го бяха накачулили отвсякъде и това донякъде ми напомняше изображение от стара картичка с пчелар и натрупан отгоре му гигантски грозд от разгневени пчели.

       Извън късмета за тези изсипали се отгоре ми  злини, почти всичко ми се изясни. Къщите, построени в рустикален стил, задължително се изграждаха от естествени материали, предимно дърво. По някакъв начин мокриците се бяха размножили неимоверно и кой знае откъде бяха придобили ярост и невъобразима мощ. Не бях чувал криейтивологията да се е интересувала от тях. Пък кой да ти знае, може би някоя лаборатория по света стоеше зад промените, настъпили с малките ракообразни. Бяха се превърнали в безмилостна сила, която помиташе по пътя си всичко от дърво и не оставяше камък върху камък. Това обясняваше и миризмата на гнило. По принцип мокриците обичаха влагата и превръщаха дървесината в каша, която гниеше, като едновременно ги хранеше и топлеше. Не му беше времето, ала си представих семейство мокрици – купчинка от малки животинчета в броня от глава до пети, всяко от тях с една дузина крачета, вдигащи наздравици с безброй дървени чашчици... Наистина, хич не му беше времето. Разтърсих глава да се опомня и още повече се стреснах от гледката. Армията от мокрици беше изпълнила пода някъде до под коленете ми и уплътняваше все повече и повече мястото. Усетих, че сивата маса е стегнала нозете ми в менгеме от малки телца. Погледнах към бигбата – той, подобно на мен, стоеше като затънал в тресавище и кръвта от муцуната му капеше върху мокриците. Вече не пищеше, главата му клюмаше на една страна и погледът, вперен в мен, сивееше. Стори ми се, че се опита да ми извика, но не чух глас. Дървото кошмарно се тресеше и скърцаше, разпънато от тази невиждана буря. Заради движението на огромното количество от малки вредители в помещението се носеше звук подобен на талазите от водопад. Неописуема болка прерязваше краката ми. Масата от мокрици се сгъстяваше все повече и напрягаше и моите нозе, и всичко потънало или опряно в нея. Гадинките буквално се опитваха да раздуят сцепената от нахлуването им стена. Болката в мен зави и застена. Невидима ръка метна черна завеса пред очите ми.

       „О, не-ее-бе-са-а-а...!“ – изригна крясъкът ми. Ехото отсреща ми отвърна с ужасяващия писък от болка на бигбата. Явно не беше успял да се измъкне. В същия миг страховит тътен от взрив изпълни съзнанието ми и дълбоко в помътения от страданието ми поглед, сякаш под дъното на очните ми дъна, всичко се разхвърча в хрущене, трясък, дървесни частици, милиард сиви точки и капчици кръв...

       *

       Лежах на поляната с лице към земята и една окървавена дървесна трескà, няколко сантиметра дълга, стърчеше от дясната ми ноздра, точно пред окото. Устата ми беше пълна с нещо, но не знаех с какво. Може би със собствената ми плът, не усещах тялото си. Нещо ми подсказваше, че не бях съвсем цял, но не можех да помръдна, за да се убедя в това. Запитах се колко ли време съм бил в безсъзнание, отговор не получих. Освен трескàта, виждах съвсем малко неща – трева, отъркаляна в буци пръст, и обувка, обута в моя крак.

       Нямах ясни спомени как съм стигнал до това „тук“. Припомних си как във въздуха, близо до автомобила, се разпадна някаква сянка. Приличаше на цигарен дим. В паметта ми се въртеше ужасяваща сива стихия и гигантски прилеп с нечовешка сила стискаше гръкляна ми. Страхът, че навярно никога няма да разбера и че умирам, ме стисна отново за гърлото. Болката в разбърканите ми спомени придоби формата на гигантска мокрица и ме захапа право в лицето. Не можех дъх да поема от страх, но усещах как смъртта души и докосва темето ми. Нима и тя имаше дъх?! Вече не се насилвах да гледам. Бях стиснал очи, докато страхът ми подреждаше всяка секунда в изтичащото от тялото ми време. И уж не болеше от нищо друго, освен от страха, ала усетих как смъртта ме лизва по ухото. Дори леко ме заболя, защото издърпа внимателно трескàта от носа ми. Не знаех какъв ритуал е това. Може би смъртта обичаше да подрежда. И да ближе ухото ми, и да ближе...

       Отворих очи – окървавената трескà действително не стърчеше от носа ми. Вместо нея, почти до миглите ми се беше провесил Тропчовият език. Съществото, от радост, че движа очи, дъхна в лицето ми и още по-усърдно ме заоблизва. Сетих се как тази сутрин то закусваше с мокрици, докато подскачаше из двора. Може би в неговата слюнка се беше пропила и тяхната невероятна мощ. Значи Тропчо беше оцелял и може би и аз щях да го направя. Все още не можех да движа нищо друго, освен очите си, но болката си беше отишла. Усещах как сетивността на тялото ми, под езика на Тропчо, бавно се възвръща. Прииска ми се термосът с хининовата напитка да беше наблизо, за да отпия поне глътка. Или две. Малко по-късно устата ми сякаш сама се отвори и някой, с моя най-тих глас, изрече:

       – Ближи, Тропчо! Не спирай да го правиш...

       Вислав Михник искаше да живее, майната им на бигбатите! Майната им и на мокриците! Ах, как само му се живееше!

       *

       P.S. Тропчо надживя Вислав Михник с не едно столетие. Годините на неговия живот бяха точно 666, когато за последно сдъвка една мокрица. Така и не се отучи. За тези повече от шест столетия Тропчо успя да завладее по-голямата част от познатите вселени.

       Но това е друг, почти безкраен разказ, който някога, вярвам в това, ще продължи на ново място.

Автор: Владислав Атанасов